— Тъжно е.

— Вярно. Нашият е тъжният, безнадежден канал, който наводнява Венеция с нечисти талази от прокудени хора. Помниш ли онзи комикс — „Отчаяният Амброуз“? Светът е пълен с безсънни, желаещи и не получаващи хора като него. Отчаяни. Господи! Тялото казва едно, разумът — друго. Мъжете казват да, жените — не! Бил ли си някога на четиринадесет?

— Да, за няколко дни.

— Супер! Открил си дивата гореща плът, но са минали години преди да докоснеш нечия друга ръка, лакът или уста. Колко по-точно?

— Шест.

— Цяла вечност! Двадесет хиляди нощи самота. Любов с огледалото. Борби с възглавниците. Проклятие! Използвай новия номер. Утре ела пак.

— Но ти нищо не ми каза!

— Напротив. Казах ти всичко. Действай! Ако се откажеш сега, следващото включване ще ти струва шестстотин!

— На какво основание?

— На тежкото дишане, което те е накарало да потрошиш телефона си. Компанията докладва за поправката.

— Това пък откъде си го разбрал?

— Без коментар.

— Смит?

Смит чакаше и се усмихваше.

— Ти Божи ангел ли си, или неговият паднал син?

— Да — каза Смит и си тръгна.

Конуей се обади на Норма и й каза да откаже телефона.

— Защо, за Бога?

— Разкарай телефона. Разкарай го!

— Ама че лудост — каза тя и затвори.

Прибра се вкъщи в пет. Норма го посрещна.

— Чакай малко — протестира той. — Телефонът е все още в библиотеката и…

Хвърли поглед към спалнята.

— И са поставили още един!

— Казаха, че ти си настоял. Ти ли си сменил нареждането от „махане“ на „поставяне“?

— Господи, не — каза той и се приближи до новия апарат. — Защо да го правя?

Вечерта изключи и двата телефона от розетките, оправи възглавницата си, легна и стисна очи.

В три сутринта телефоните иззвъняха и продължиха да звънят. Сигурно Норма ги беше включила отново.