Най-накрая жена му се размърда.

— Господи, аз ще вдигна! — И седна в леглото.

— Не! — извика той.

— Какво?

— Не, аз ще вдигна!

— Успокой се.

— Спокоен съм! — Той хвана телефона, който звънеше и звънеше, и го отнесе до другия апарат, който също не млъкваше. Остана неподвижен. Вратата на спалнята се отвори по-широко.

— Е, какво чакаш? — обади се Норма.

Без да й обръща внимание, той се наведе, вдигна слушалката, но не я доближи до ухото си. Телефонът прошепна.

— Какво? — обади се Норма. — Лични разговори ли? Някой смотаняк в критическата?

— Не — каза той. — Не е някакъв развратен, похотлив, кретенясал, сбъркан тъп смотаняк!

Реакцията му беше толкова неудържима, че Норма просто се изсмя и излезе.

Няма лъжа, помисли си той. Няма смотан, развратен, тъп… А… той се поколеба, какво? Пълна лудница, потъваща лодка на пропаднали жени, смахнати ергени, сухи въздишки, викове за помощ, змиорки, плуващи срещу течението към нищото! Какво?

— Добре — каза най-сетне той, отвори вратата на спалнята и се загледа в студената арктическа пустош на леглото си и снежнобелите празни чаршафи.

Откъм банята се разнесе тих звук. Шум на разтварящ се във вода аспирин.

Той стоеше до неподвижната ледена пустиня на леглото си и потрепери.

Светлината в банята угасна. Той се обърна и излезе.

Седя тихо близо час, след което набра номера.

Никакъв отговор. И изведнъж…

Шепотът беше толкова силен, че можеше да събуди и мъртвец. Раздели се на два, на четири, на десетки гласове, които изригнаха и отшумяха.

И това бяха гласовете на всички момичета и жени, които винаги беше желал, но никога не бе имал, на всички жени, които бе желал и никога не ги беше пожелавал отново. Техните шепоти и викове, техният смях и подигравки.

И това бе също ревът на нахвърлящо се срещу брега море, но не на ледена вода срещу тресящ се вълнолом, а на плът, блъскаща се в друга плът, тела, които се издигат и сгромолясват отново и отново с гръмки писъци, докато цялата вулканична смес не експлодира в порой и безпаметен мрак.