Безброй атлети се втурнаха с крясъци да прескачат препятствия, да падат в прибоя от тела, да стенат, докато се катерят, да се вкопчват в ръце и крака, да се гърчат в среднощни калистеники, проучвания, пристигания, напускания, да се люлеят между възхода и падението, играчи на трапец, които се пресягат, хващат, държат и се хвърлят, за да бъдат поети от безумното поле на огромния хор от сграбчващи и отблъскващи ръце, крака и тела! Оркестри от ръце, протегнати да хващат, да прегръщат, да оформят. Урагани от писъци беснееха от копнеж, отхвърляха хватките си и стихваха до нощни затишия. Накрая настъпи тишина с изключение на някаква въздишка, която единствено някое куче би могло да усети и да почете с късо излайване.

След това нещо избръмча.

— Депозирайте сумата!

— Смит, копеле такова — каза Конуей.

— Да, аз съм. Е?

— Какви бяха тези гласове, по дяволите?

— Чужденци, съседи, важни клечки с дуплекс. Както навремето, когато бяхме деца и похотливите ни съседи си разправяха креватните си разговори.

— Но защо всички се обаждат едновременно?!

— Това са звуци на страхливци, нерваци, уплашени от ненаситни сладострастия. Борци сумо, кикбоксьори, скачачи на пружини, последният ред в театъра в събота вечер, автокина, сгазени от автомобили, коли, размазващи квичащи прасета, пухтене на състезател по вдигане на тежести, изнасилени канарчета.

Конуей мълчеше.

— Да не си си глътнал езика? Присъединяваш ли се към купона?

— Това да не би да е купон?

— Да! На който могат анонимно да кажат онова, което искат, стара мома от Върмонт, пияница от Рино, свещеник от Ванкувър, църковен прислужник в Маями, стриптийзьорка в Провидънс, директор на колеж в Канкаки.

Конуей мълчеше.