— Те… те изглеждат доста добре — преборих се аз с очевидното подценяване.

— Да! — съгласи се Джесика с още един кикот. — Макар че, те вече са заедно — Емет и Розали, и Джаспър и Алис, имам предвид. И живеят заедно. — Гласът й съдържаше целият шок и укор на малкото градче, помислих си аз критично. Но честно казано, трябваше да призная, че дори във Финикс това би предизвикало клюки.

— Кои са Кълън? — попитах аз. — Не ми приличат на роднини…

— О, не са. Доктор Кълън е много млад, в двайсетте или ранните си трийсет години. И петимата са осиновени. Двамата Хейл са брат и сестра близнаци — русите — и са приемни деца.

— Изглеждат ми малко големи за приемни деца.

— Сега са, Джаспър и Розали са на осемнайсет, но са били с госпожа Кълън откакто са били на осем. Тя им е леля или нещо такова.

— Това е доста мило — да се грижат за всичките тези деца по този начин, и то като са толкова млади и така нататък.

— Предполагам — призна неохотно Джесика, и останах с впечатлението че поради някаква причина тя не харесва докторът и жена му. С погледите, които хвърляше към осиновените им деца, можех да предположа, че причината е завист. — Мисля обаче че госпожа Кълън не може да има деца — добави тя, сякаш това намаляваше добротата им.

По време на целият разговор очите ми продължаваха да трепват към масата, където седеше странното семейство. Те продължаваха да гледат стените и да не ядат.

— Винаги ли са живели във Форкс? — попитах. Определено бих ги забелязала през някое от летата ми тук.

— Не — каза тя с глас, който намекваше, че е очевидно, дори за новодошла като мен. — Те се преместиха преди две години тук от някъде из Аляска.