Почувствах вълна на състрадание и облекчение. Състрадание, защото колкото и красиви, те бяха аутсайдери, очевидно неприети тук. И облекчение, че не бях единствената новодошла и определено не най-интересната по какъвто и да е стандарт.

Докато ги изучавах, най-младият Кълън вдигна глава и срещна погледа ми, този път с очевидно любопитство в изражението му. Като отместих незабавно поглед встрани, ми се стори, че погледът му съдържаше някакъв вид неоправдано очакване.

— Кое е момчето с червеникавокафявата коса? — попитах аз. Погледнах към него с периферното си зрение, и той все още ме наблюдаваше, но не опулено като останалите ученици днес — изглеждаше леко объркан. Отново погледнах надолу.

— Това е Едуард. Той е разкошен, разбира се, но не си губи времето. Не ходи по срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно хубаво за него — изсумтя тя, ясен случай на «гроздето е кисело». Зачудих се кога ли я е отхвърлил.

Захапах устни, за да скрия усмивката си. След това погледнах отново към него. Лицето му беше обърнато настрани, но ми се стори, че бузата му е леко повдигната, сякаш и той се усмихваше.

След още няколко минути напуснаха заедно масата. И четиримата бяха забележително грациозни — дори голямото мускулесто момче. Беше доста объркваща гледка. Онзи наречен Едуард не ме погледна отново.

Останах на масата на Джесика и приятелите й по-дълго, отколкото ако бях стояла сама. Тревожех се да не закъснея за час през първият ми ден. Една от новите ми познати, която деликатно ми напомни, че се казва Анджела, имаше биология с мен следващият час. Вървяхме заедно към стаята в мълчание. И тя като мен беше срамежлива.

Когато влязохме в класната стая, Анджела отиде да седне на лабораторна маса с черен плот, подобна на онези, с които бях свикнала в старото ми училище. Тя вече си имаше съсед по чин. Всъщност, всички маси бяха заети, освен една. От другата страна на централната редица разпознах Едуард Кълън по необичайната коса, седнал до единственото свободно място.