— Бела — поправих го аз с усмивка.

— Аз съм Майк.

— Здравей, Майк.

— Имаш ли нужда от помощ, за да намериш следващият си час?

— Трябва да отида към физкултурният салон. Мисля, че ще успея да го открия.

— И аз имам час там! — Изглеждаше развълнуван, въпреки че не беше кой знае какво съвпадение в такова малко училище.

Вървяхме заедно към салона — той беше доста приказлив — окупираше по-голямата част от разговора, което го направи доста лесно за мен. Живял е в Калифорния до десет годишна възраст, така че знаел как се чувствам относно слънцето. Оказа се, че е и в часът ми по английски. Беше най-милият човек, когото срещнах днес.

Но докато влизахме в салона, той попита:

— Да не би да си намушкала Едуард Кълън с молив или какво? Никога не съм го виждал да се държи така.

Свих се. Значи не само аз бях забелязала. И очевидно това не беше обичайното поведение на Едуард Кълън. Реших да се престоря на разсеяна.

— Това не беше ли момчето, което седя до мен по биология? — попитах аз неподправено.

— Да — каза той. — Изглеждаше така, сякаш го боли нещо.

— Не знам — отвърнах. — Изобщо не съм говорила с него.

— Той е доста странен. — Майк се помота около мен, наместо да се отправи към съблекалните. — Ако имах късмета да седя до теб, бих те заговорил.

Усмихнах му се преди да вляза в момичешките съблекални. Той беше дружелюбен и очевидно прекрасен. Но не беше достатъчно, за да намали раздразнението ми.

Учителят по физическо — треньор Клап — ми намери екип, но не ме накара да се преобличам за днешният час. В старото ми училище се изискваха само две години от допълнителните часове. Тук, физическото възпитание държеше мандата от четири години. Форкс беше буквално моят личен Ад на земята.

Наблюдавах едновременно четири волейболни мача. Като си припомних колко наранявания бях претърпяла — и причинила — играейки волейбол, почувствах как ми се гади леко.