Последният звънец удари най-накрая. Вървях бавно към офиса, за да предам бланката си. Дъждът беше спрял, но имаше силен вятър, при това студен. Обвих ръце около себе си.

Когато влязох в топлият офис, насмалко да се обърна и да си изляза.

Едуард Кълън стоеше на плота пред мен. Разпознах го по разрошената му бронзова коса. Той сякаш не забеляза, че някой е влязъл в стаята. Притиснах се към стената, очаквайки рецепционистката да се освободи.

Той спореше с нея с нисък, привлекателен глас. Бързо схванах същността на спора. Той се опитваше да размени шестият си час по биология за друг час — който и да е час.

Просто не можех да повярвам, че всичко това беше заради мен. Трябваше да има някаква друга причина, нещо което се бе случило, преди да вляза в кабинета по биология. Изражението на лицето му сигурно е било заради някакво напълно различно усложнение. Беше невъзможно този непознат да развие такава внезапна и силна неприязън към мен.

Вратата се отвори отново и студеният вятър внезапно нахлу в стаята, карайки листите по плота да се разшумолят и косата ми да се завърти около лицето ми. Момичето, което беше влязло почти се приближи към плота, остави бележка в плетената кошница, и излезе отново навън. Но гърбът на Едуард Кълън се скова, и той се извърна бавно, за да ме погледне — лицето му абсурдно красиво — с пронизващи и изпълнени с омраза очи. На секундата почувствах трепет от истински страх, надигащ космите на ръцете ми. Погледът трая само секунда, но ме смрази повече от студеният вятър. Той се обърна обратно към рецепционистката.

— Няма значение тогава — каза бързо той с глас като кадифе. — Виждам, че това е невъзможно. Благодаря ви много за помощта. — И се врътна на пета без да поглежда към мен, изчезвайки през вратата.

Пристъпих кротко към плота, лицето ми поне веднъж бяло наместо червено, и подадох подписаната бланка.