Точно във Форкс сама се пращах на заточение — решение, което предприех с голям ужас. Мразех Форкс.

Обожавах Финикс. Обичах слънцето и изгарящата жега. Обичах разпростиращият се, енергичен град.

— Бела — каза майка ми, седяща до мен — за последен от хилядите пъти — преди да се кача на самолета. — Няма нужда да правиш това.

Майка ми прилича на мен, само че е с по-къса коса и следи от смях по лицето. Почувствах спазъм от паника, когато погледнах в широките й, детски очи. Как можех да оставя любящата ми, ексцентрична и безразсъдна майка да се грижи сама за себе си? Разбира се, сега тя имаше Фил, така че сметките вероятно щяха да се плащат, щеше да има храна в хладилника, бензин в колата, и някой, на когото да се обади, когато се изгуби, но все пак…

— Искам да отида — излъгах аз. Винаги съм била зле в лъженето, но повтарям тази лъжа толкова често напоследък, че прозвуча почти убедителна сега.

— Поздрави Чарли от мен.

— Непременно.

— Ще се видим скоро — настоя тя. — Винаги можеш да се върнеш у дома, когато поискаш — ще се върна веднага, щом се нуждаеш от мен.

Но можех да видя жертвата в очите й зад обещанието.

— Не се тревожи за мен — увещавах я аз. — Ще бъде страхотно. Обичам те, мамо.

Тя ме прегърна силно за около минута, след това се качих на самолета и нея я нямаше.

Четиричасов полет от Финикс до Сиатъл, един час пътуване с малък самолет до Порт Анджелис, и още час път с кола до Форкс. Летенето не ме притеснява; часът в колата с Чарли обаче ме тревожеше леко.

Чарли беше доста мил относно цялата тази работа. Той изглеждаше истински зарадван, че ще живея с него за пръв път с известна степен на неизменност. Той вече ме беше записал в гимназия и щеше да ми помогне да си взема кола.

Но определено щеше да ми е неудобно с Чарли. Никой от нас не можеше да бъде наречен многословен, а аз така или иначе не знаех какво да му кажа. Знаех, че е малко повече от объркан от решението ми — както майка ми преди мен, бях разкрила ясно неприязънта ми към Форкс.