Валеше, когато се приземихме в Порт Анджелис. Не гледах на това като знак — а като на нещо неизбежно. Вече си бях взела довижданията със слънцето.

Чарли ме очакваше с патрулката. И аз очаквах това — Чарли Суон е познат като шефът на полицията на добрите хора от Форкс. Основната ми причина да си купя кола, въпреки оскъдните ми спестявания, беше че отказвах да бъда разкарвана из града в кола със сини и червени светлини отгоре. Нищо не спира трафика така както едно ченге.

Чарли ми даде една стеснителна прегръдка с една ръка, когато слязох препъвайки се от самолета.

— Радвам се да те видя, Бела — каза той, като механично ме хвана и ме задържа на едно място. — Не си се променила много. Как е Рене?

— Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. — Не ми беше позволено да го наричам Чарли в лицето.

Имах само няколко чанти. Повечето ми аризонски дрехи бяха прекалено промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме обединили ресурсите си, за да допълним зимният ми гардероб, все още недостатъчен. Всичко се побра с лекота в багажника на патрулката.

— Намерих ти добра кола, наистина евтино — обяви той, когато си сложихме коланите.

— Каква кола? — Бях подозрителна от начина, по който каза «намерих ти добра кола» в сравнение с простото «намерих добра кола».

— Всъщност е пикап, шевролет.

— Къде го намери?

— Спомняш ли си Били Блек от Ла Пуш? — Ла Пуш е малък индиански резерват край брега.

— Не.

— Преди ходехме с него на риба през лятото — подсказа Чарли.

Това обяснява защо не си го спомнях. Справям се доста добре с блокирането на болезнени, ненужни неща в паметта си.

— Сега е в инвалидна количка — продължи Чарли, като не отговорих, — така че не може да кара вече и предложи да ми продаде пикапа си наистина евтино.