Но когато влязох в закусвалнята с Джесика — опитвайки се да не помета мястото с очи, оглеждайки се за него, и се провалих напълно — видях четиримата му различни родственици да седят заедно на същата маса, и той не беше с тях.

Майк ни пресрещна и ни насочи към неговата маса. Джесика изглежда се възгорди от вниманието и приятелите й побързаха да се присъединят към нас. Но докато се опитвах да следя повърхностният им брътвеж, се чувствах ужасно некомфортно, нервно чакайки всеки момент да влезе в стаята. Надявах се, че просто ще ме игнорира като пристигне, и ще потвърди, че подозренията ми са неоснователни.

Той не дойде изобщо, и колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставах.

Поех към часа по биология с малко повече увереност, когато към края на обяда той още не се бе появил. Майк, който приемаше качествата на териер, вървеше вярно до мен към клас. Задържах дъха си на прага, но Едуард Кълън не беше и там. Издишах и отидох да седна на мястото си. Майк ме последва, разказвайки за наближаващо пътуване към плажа. Той се мота около чина ми, докато звънецът бие. След това ми се усмихна с копнеж и отиде да седне до момиче със скоби и зле накъдрена коса. Изглежда, че трябваше да направя нещо по въпроса с Майк и определено нямаше да е лесно. В такъв град, където всеки живее над всички останали, тактичността беше съществена. Никога не съм била кой знае колко дипломатична — нямах практика с прекалено дружелюбни момчета.

Бях облекчена, че имам чина само за себе си и че Едуард отсъства. Или поне така си повтарях непрекъснато. Само че не можех да се отърва от натрапчивото подозрение, че именно аз бях причината той да не е тук. Беше абсурдно и егоцентрично да си мисля, че мога да повлияя толкова силно на някого. Беше невъзможно. И все пак, не можех да престана да се тревожа, че това е самата истина.