Следващият ден беше по-добър… и по-ужасен.

Беше по-добър, защото все още не бе започнало да вали, въпреки че облаците бяха гъсти и тъмни. Беше по-лесен, защото знаех какво да очаквам. Майк седна до мен по английски и ме изпроводи до следващият ми час заедно с Шахматиста Ерик, който го гледаше накриво през цялото време — това беше доста досадно. Хората не ме зяпаха чак толкова много, колкото вчера. На обяд седнах с голяма група, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още няколко хора, чиито имена и лица сега помнех. Започвах да се чувствам сякаш вървя по вода, вместо да се давя в нея.

Беше по-зле, защото бях уморена — все още не можех да спя с нестихващият вятър около къщата. Беше още по-зле, защото господин Варнър ме вдигна по тригонометрия, когато не бях вдигнала ръка и имах грешен отговор. Беше нещастно, защото трябваше да играя волейбол, и единственият път, когато не се отдръпнах от пътя на топката, ударих съотборника си по главата с нея. И беше ужасно, защото Едуард Кълън изобщо не се появи в училище.

Цяла сутрин се ужасявах от настъпването на обяда, страхувайки се от странните му погледи. Част от мен искаше да се изправи срещу него и да настоява да разбере какъв му е проблема. Дори си представях какво бих му казала, докато лежах без помен от сън в леглото си. Но си се познавах прекалено добре, за да си мисля, че наистина ще имам смелостта, за да го направя. В сравнение с мен Страхливият Лъв от «Вълшебникът от Оз» приличаше на Терминаторът.