До петък се чувствах напълно удобно в часовете по биология, без да се притеснявам повече, че Едуард ще се появи. Доколкото знаех, бе напуснал училище. Опитвах се да не мисля за него, но не можех да потисна напълно тревогата, че аз бях отговорна за продължителното му отсъстване, колкото и глупаво да изглеждаше.

Първият ми уикенд във Форкс премина без инциденти. Чарли, който не бе свикнал да прекарва времето си в обикновено празната му къща, работеше през по-голямата част от уикенда. Аз почистих къщата, наваксах с домашните, и написах на майка ми фалшиво жизнерадостен и-мейл. Посетих библиотеката през събота, но тя бе толкова оскъдно заредена, че дори не си взех карта — изглежда ще трябва да посетя Олимпия или Сиатъл в скоро време и да открия добра книжарница. Зачудих се разсеяно какъв ли е разхода на гориво на пикапа… и потреперах при мисълта.

Дъждът остана като тих ръмеж през уикенда, така че поне спах добре.

Хора ме поздравяваха на паркинга в понеделник сутрин. Не им знаех имената, но им се усмихвах и им махвах с ръка. Беше по-студено тази сутрин, но за щастие не валеше. В час по английски Майк зае обичайното си място до мен. Имахме бърз тест на «Брулени хълмове». Беше доста семпъл, много лесен.

Общо взето се чувствах много по-удобно, отколкото си мислех, че ще се чувствам до този момент. По-удобно отколкото изобщо очаквах, че ще бъда тук.

Когато излязохме от клас, въздухът беше пълен с въртящи се бели петънца. Можех да чуя как хората си викат оживено един на друг. Вятърът щипеше бузите и носа ми.

— Уау — каза Майк, — вали сняг!

Погледнах малките пухкави парченца, които се натрупваха около тротоара и се завихряха хаотично около лицето ми.

— Ъгх. — Сняг. Замина ми хубавият ден.