Той изглеждаше изненадан.

— Не харесваш ли снега?

— Не. Това означава, че е прекалено студено, за да вали. — Очевидно. — Освен това, би трябвало да пада на снежинки — нали знаеш, всяка една уникална и така нататък. А тези приличат на краищата на клечките за уши.

— Никога ли не си виждала сняг? — попита той недоверчиво.

— Разбира се, че съм! — Замълчах. — По телевизията.

Майк се засмя. И след това една голяма, кишава топка сняг го фрасна отзад по главата. И двамата се извърнахме да видим откъде е дошла. Подозирах Ерик, който се отдалечаваше с гръб от нас — в грешната посока за следващият си час. Майк очевидно имаше същото подозрение. Той се наведе и започна да събира купчинка бяла киша.

— Ще се видим на обяд, става ли? — казах, докато вървях. — Веднага щом хората започнат да мятат мокри неща, аз се прибирам вътре.

Той само кимна, очите му приковани върху отдалечаващата се фигура на Ерик.

През цялата сутрин всички бъбреха развълнувано за снега — очевидно това е първият снеговалеж за новата година. Държах си устата затворена. Разбира се, беше по-сухо от дъжда — поне докато не се разтопеше в чорапите ти.

Бях нащрек, когато тръгнах с Джесика след испански към закусвалнята. Навсякъде хвърчаха топки. Имах папка в ръцете си, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика си помисли, че се държа ужасно смешно, но нещо в изражението ми я спираше сама да ме замери с топка.

Майк ни настигна тъкмо като влизахме през вратите, смеейки се, като снегът разтопяваше оформените иглички на косата му. Той и Джесика започнаха оживено да говорят за снежната битка, докато се нареждахме на опашката, за да си купим храна. Хвърлих поглед към масата в ъгъла просто по навик. И замръзнах на място. Имаше пет човека на масата.

Джесика ме дръпна за ръката.

— Ехо? Бела? Какво искаш?

Погледнах надолу — ушите ми горяха. Нямаше причина да се стеснявам така, напомних си. Не съм направила нищо лошо.