— Едуард Кълън те зяпа — изкикоти се Джесика в ухото ми.

— Не изглежда ядосан, нали? — не можех да се спра да попитам.

— Не — каза тя, очевидно объркана от въпроса ми. — Че защо?

— Не мисля, че ме харесва — признах аз. Все още ми се гадеше. Подложих главата си на една ръка.

— Кълън не харесват никого… или поне не се задържат достатъчно около някого, че да го харесат. Но той все още те зяпа.

— Спри да го гледаш — изсъсках й аз.

Тя се изкикоти, но отмести поглед встрани. Вдигнах леко глава, за да се убедя, че го е направила, обмисляйки да приложа насилие, ако се съпротивлява.

Точно тогава Майк ни прекъсна — той планираше епична битка във виелицата на паркинга след училище и ни канеше да се присъединим. Джесика се съгласи ентусиазирано. Начина по който гледаше Майк не оставяше съмнение, че ще се съгласи на всичко, което той й предложи. Аз си замълчах. Щеше да се наложи да се крия във физкултурният салон, докато паркинга се обезлюди.

През останалата част от обедната почивка внимавах да държа очите си само на собствената ми маса. Реших да приема сделката, която бях направила със себе си. Тъй като той не изглеждаше ядосан, щях да отида в часа по биология. Стомахът ми направи малко задно салто при мисълта, че ще стоя отново до него.

Не исках да вървя с Майк към клас както обикновено — той изглежда бе популярна мишена за снежните топки — но когато стигнах до вратата, всички освен мен изпъшкаха в унисон. Валеше дъжд, който измиваше и последните следи от натрупалият се сняг. Нахлупих качулката си с тайно задоволство. Щях да бъда свободна да се прибера веднага след физическо.

Майк продължаваше да се оплаква през целият път към сграда четири.

Веднъж влязла в класната стая, почувствах вълна на облекчение при вида на празната ми маса. Господин Бенър обикаляше стаята, разпределяйки микроскоп и кутия със слайдове на всяка маса. Часът нямаше да започне скоро и стаята се изпълни с жужащи разговори. Държах погледа си встрани от вратата, рисувайки разсеяно на корицата на тетрадката ми.