— Какво й е на Бела? — Майк попита Джесика.

— Нищо — отговорих. — Ще си взема само сода днес. — Настигнах края на опашката.

— Не си ли гладна? — попита Джесика.

— Всъщност, чувствам се малко зле — казах аз, очите ми все още залепени за пода.

Изчаках ги да си вземат храна и ги последвах към една маса, като държах очите в крака си.

Налях си содата много бавно, докато стомаха ми се бунтуваше. Майк ме попита два пъти с ненужна загриженост как се чувствам.

Казах му, че е нищо, но се зачудих дали да не преиграя и да прекарам следващият час в кабинета на сестрата.

Абсурдно. Нямаше за какво да бягам.

Реших да си позволя един поглед към масата на семейство Кълън. Ако ме гледа, ще пропусна биологията, защото точно толкова съм страхлива.

Държах главата си ниско, като погледнах през миглите си. Никой от тях не гледаше насам. Повдигнах малко главата си.

Смееха се. Косите на Едуард, Джаспър и Емет бяха напоени с топящ се сняг. Алис и Розали се наклониха назад, когато Емет разтръска мократа си коса към тях. Наслаждаваха се на снежният ден точно като всички останали — с разликата, че те изглеждаха като от сцена на филм в сравнение с останалите.

Само че настрани от смеха и игривостта, имаше нещо различно, нещо което не можех веднага да определя какво е. Огледах Едуард по-внимателно. Кожата му не бе чак толкова бледа, реших че навярно е зачервена от снежната битка, а и кръговете под очите му не бяха толкова очевидни. Но имаше и нещо друго. Наблюдавах го размишлявайки, опитвайки се да изолирам промяната.

— Бела, какво гледаш? — намеси се Джесика, проследила погледа ми.

В точно същият момент, очите му се извърнаха, за да срещнат моите.

Наведох глава, оставяйки косата ми да скрие лицето ми, макар да бях сигурна, че за секундата през която очите ни се срещнаха, той не изглеждаше нито груб, нито недружелюбен като последният път, когато го видях. Изглеждаше по-скоро любопитен, незадоволен по някакъв начин.