— Коя година е? — Можех да позная от смяната на изражението му, че се е надявал точно този въпрос да не бъде зададен.

— Е, Били е поработил доста върху двигателя — само на няколко години е.

Надявах се, че не ме подценява толкова като се надява, че ще се откажа така лесно.

— Кога го е купил?

— През 1984, струва ми се.

— Чисто нов?

— Ами, не. Мисля, че е бил нов в началото на шейсетте — или в края на петдесетте поне — призна глупаво той.

— Чар… Тате, наистина не разбирам нищо от коли. Не бих могла да я поправя, ако нещо й се случи, а не мога да си позволя механик…

— Сериозно, Бела, нещото върви прекрасно. Вече не ги правят такива.

Нещото, помислих си аз… имаше възможности — и то най-малко като прякор.

— Колко евтино е «евтино»? — Все пак това беше частта, с която трябваше да се съобразявам.

— Всъщност, миличка, аз вече ти я купих. Нещо като подарък за «добре дошла» — Чарли ми хвърли изпълнен с надежда поглед.

Уау. Безплатно.

— Нямаше нужда да го правиш, татко. Щях сама да си купя кола.

— Нямам нищо против. Иска ми се да си щастлива тук. — Той гледаше право в пътя, като каза това. Чарли не го биваше в изразяването на емоциите си. Наследила съм това от него. Затова и аз гледах в пътя, когато отвърнах:

— Това е много мило, тате. Благодаря. Наистина го оценявам. — Нямаше нужда да добавям, че щастието ми във Форкс е невъзможно. Но и нямаше нужда и той да страда заедно с мен.

— Е, сега, няма за какво — смотолеви той, засрамен от благодарностите ми.

Разменихме няколко коментара относно времето, което беше мокро, и всъщност това беше съдържанието на целият разговор. Гледахме през прозорците в мълчание.

Беше прекрасно, разбира се — не можех да отрека това. Всичко беше зелено: дърветата, покритите им с мъх стволове, клоните им, от които висяха балдахини от зеленина, земята покрита с папрати. Дори въздуха изглеждаше зелен около листата.