Беше невъзможно да бъда в тази къща и да не осъзная, че Чарли никога не бе преживял майка ми. Това ме караше да се чувствам неудобно.

Не исках да подранявам за училище, но и не можех да остана повече в къщата. Закопчах якето си — което беше като биохазарден костюм — и излязох под дъжда.

Все още ръмеше, но недостатъчно за да подгизна напълно, докато взема ключа, който винаги беше скрит под стряхата на вратата, и да заключа. Жвакането на новите ми непромокаеми ботуши беше обезсилващо. Липсваше ми нормалното скърцане на пясък, докато вървя. Не можах да спра и да се полюбувам на пикапа си, както ми се искаше — бързах да се измъкна от мократа мъгла, която се въртеше около главата ми и прилепваше по косата ми под качулката.

Беше приятно и сухо вътре в пикапа. Или Били или Чарли очевидно го бе почистил отвътре, но жълтокафявите тапицирани седалки все още миришеха на тютюн, бензин и мента. Двигателят запали бързо, за мое облекчение, но оживявайки започна да ръмжи силно, стигайки лениво до максималните си децибели. Е, беше задължително толкова стар пикап да има някакъв недостатък. Античното радио работеше, един плюс, който не очаквах.

Не беше трудно да открия училището, въпреки че никога не го бях виждала. Училището беше, подобно на много други неща, точно встрани от главният път. Не беше ясно, че е училище — само надписът, който го обявяваше за Гимназия Форкс, ме накара да спра. Приличаше на колекция от идентични къщички, построени с червеникавокафяви тухли. Имаше толкова много дървета и храсти, че не можах да преценя първоначално големината му. Къде е чувството за институция? помислих си носталгично. Къде бяха железните огради и детекторите за метал?