Паркирах пред първата сграда, която имаше малка табелка, означаваща я като главният офис. Никой друг не беше паркирал там, така че бях сигурна, че мястото бе забранено, но реших, че ще е по-добре да получа инструкциите си вътре, отколкото да обикалям наоколо под дъжда като идиот. С нежелание слязох от затоплената кабина на пикапа и тръгнах по малка каменна пътечка, оградена от тъмен жив плет. Поех си дълбоко въздух преди да отворя вратата.

Вътре беше ясно осветено и по-топло, отколкото се надявах. Офисът беше малък — имаше малка чакалня с подплатени сгъваеми столове, изпъстрен с оранжево комерсиален мокет, обяви и награди закачени в безпорядък по стените, и един голям силно тиктакащ часовник. Навсякъде се извисяваха растения в големи пластмасови саксии, сякаш нямаше достатъчно зеленина навън. Стаята беше разполовена на две от дълъг плот, покрит с плетени кошници пълни с хартии, и ярко оцветени листовки залепени на предната му част. Имаше три бюра зад плота, едно от което беше заето от едра, червенокоса жена, носеща очила. Тя носеше лилава тениска, която веднага ме накара да се почувствам прекалено навлечена.

Червенокосата жена погледна към мен.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Изабела Суон — информирах я и видях внезапното осъзнаване в очите й. Очакваха ме, без съмнение главната тема за клюки. Дъщерята на непостоянната бивша жена на началника, добре дошла вкъщи най-накрая.

— Ама, разбира се — каза тя. Тя се разрови в случайна купчина документи на бюрото си, докато не откри онези, които търсеше. — Това тук са учебната ти програма и карта на училището — тя постави няколко листа на плота.

Жената ми разясни учебните часове, подчертавайки на картата най-добрият път за съответната класна стая, и ми даде бланка, която трябваше да бъде подписана от всичките ми учители и да бъде върната до края на деня. Тя ми се усмихна и ми пожела с надежда, подобно на Чарли, че ще ми хареса във Форкс. Отвърнах на усмивката й дотолкова убедително, доколкото можах.