— Няма нужда — каза Балаганов, — нека знае друг път как се нарушава конвенция?

— Каква е пък тази конвенция?

— Почакайте, после ще ви кажа. Влезе, влезе!

— Аз съм човек завистлив — призна си Бендер, — но тук няма за какво да завиждам. Вие никога ли не сте гледали борба с бикове? Да идем да погледаме.

Сдружилите се деца на лейтенант Шмид излязоха иззад ъгъла и се приближиха до прозореца на председателския кабинет.

Зад замъгленото, немито стъкло седеше председателят. Той пишеше бързо. Както при всички пишещи, лицето му беше нажалено. Изведнъж той вдигна глава. Вратата се разтвори и в стаята проникна Паниковски. Притиснал шапка към кирливото си сако, той се спря близо до бюрото и дълго мърда дебелите си устни. След това председателят подскочи на стола си и широко отвори уста. Приятелите чуха проточен вик.

С думите „всички назад“ Остап повлече подире си Балаганов. Те изтичаха на булеварда и се прикриха зад едно дърво.

— Свалете шапки — рече Остап, — оголете глави. Ей сега ще стане изнасянето на тялото.

Той не се излъга. Не бяха още успели да заглъхнат тътнежите и модулациите от гласа на председателя, когато на портала на изпълкома се показаха двама яки сътрудници. Те носеха Паниковски. Единият го държеше за ръцете, другият — за краката.

— Тленните останки на покойния — коментираше Остап — бяха изнесени на ръце от близки и приятели.

Сътрудниците извлякоха третото глупаво дете на лейтенант Шмид на стълбището и взеха бавно да го люлеят. Паниковски мълчеше, загледан покорно в синьото небе.

— След кратката гражданска панихида… — започна Остап.

В същия миг сътрудниците, като придадоха достатъчно размах и инерция на тялото на Паниковски, го изхвърлиха на улицата.

— … тялото бе предадено на земята — завърши Бендер.