Рижокосият мълчеше, потиснат от справедливото обвинение.

— Хайде, прощавам ви. Живейте си. А сега — да се запознаем. Тъй или иначе, братя сме, а роднинството задължава. Казвам се Остап Бендер. Разрешете и аз да науча истинското ви име.

— Балаганов — представи се рижокосият, — Шура Балаганов.

— За професията не питам — рече учтиво Бендер, — но се досещам. Навярно нещо интелектуално? Присъдите тая година много ли са?

— Две — отвърна без стеснение Балаганов.

— Туй вече не е хубаво. Защо продавате вашата безсмъртна душа? Човек не трябва да попада в съда. Това е долно занятие. Имам пред вид кражбата. Да не говорим за това, че е грешно да се краде — като дете мама сигурно ви е запознала с тази доктрина, — при това то е безцелно губене на сили и енергия.

Остап дълго още щеше да развива своите възгледи за живота, ако Балаганов не го бе прекъснал.

— Гледайте — рече той, като сочеше зелените пазви на булевард „Млади дарования.“ — Виждате ли, идва един човек със сламена шапка?

— Виждам — каза високомерно Остап. — Е, а какво? Да не би да е губернаторът на остров Борнео?

— Това е Паниковски — рече Шура. — Син на лейтенант Шмид.

По алеята, в сянката на августейшите липи, като се кривеше малко на една страна, вървеше не млад вече гражданин. Коравата сламена шапка с ръбести краища беше килната на главата му. Панталоните му бяха толкова къси, че откриваха белите вързалки на долните му гащи. Под мустаците на гражданина пламтеше като огънче на цигара златен зъб.

— Как, още един син ли? — каза Остап. — Става забавно.

Паниковски се приближи до сградата на изпълкома, описа замислен пред входа една осморка, хвана периферията на шапката с две ръце и я намести правилно на главата си, опъна сакото, въздъхна тежко и тръгна навътре.

— Лейтенантът е имал трима сина — забеляза Бендер, — двамата умни, а третият глупак. Трябва да го предупредим.