В този момент от един отвор в долната част на кулата започнаха бавно и предпазливо да се измъкват някакви фигури. Те бяха въоръжени, грозни на вид и усещах, че няма да застанат на моя страна в спора.

Добре. Аз знам кога трябва да пасувам и да се надявам на по-добри карти друг път.

— Бранд! — извиках. — Аз съм Рандъм! Не мога да стигна до теб! Съжалявам!

После се обърнах, побягнах и като прескочих ръба, полетях надолу към мястото, където скалите се занимаваха със своята неспокойна дейност. Питах се, дали съм избрал най-подходящия момент да се оттегля.

Както често се случва, отговорът беше и да, и не.

В много други случаи, различни от предшестващия, не бих направил подобен скок. Озовах се в ниското жив, но това май беше всичко, което можех да кажа. Чувствах се зашеметен и доста дълго време си мислех, че глезенът ми е счупен.

Онова, което ме накара да се размърдам отново, беше шумоленето над мен и дъждът от камъчета наоколо. Когато си наместих очилата и погледнах нагоре, видях, че чудовището е решило да слезе и да си довърши работата. То пълзеше като призрак надолу по склона, а участъкът около главата му, където го бях пронизал, бе станал по-тъмен и матов.

Изправих се до седнало положение. После застанах на колене. Опитах се да стъпя, но глезенът ми бе неизползваем. Нищо около мен не можеше да ми послужи за опора. Добре. Тогава щях да пълзя. По-далече от звяра. Какво друго ми оставаше? Освен да спечеля колкото мога повече преднина и да мисля усилено междувременно.

Спасението дойде във вид на скала — една от по-малките и по-бавните, само колкото каруца на големина. Когато я видях да се приближава, реших да я използвам за превозно средство, ако успеех да се кача върху нея. Тя може би щеше да ми предложи и известна сигурност. Струваше ми се, че по-големите и бързи канари отнасяха най-многото удари.