Като имах това предвид, заех се да наблюдавам едрите скали, които се носеха край моята, преценявах техните скорости и траектории, опитвах се да разбера движението на цялата система, подготвях се за точния момент и за усилието. Освен това се ослушвах за приближаването на чудовището, чувах виковете на войниците от края на насипа, питах се дали някой от тях там, горе залага на мен и, ако залагаше — какви смяташе, че са ми шансовете.

Когато настъпи моментът, тръгнах. Без проблеми се промъкнах покрай първата голяма канара, но трябваше да изчакам минаването на следващата. Поех риска да пресека пред последната. Налагаше се, за да стигна навреме.

Успях да се озова на необходимото място точно когато трябваше, хванах се за издатините, които си бях набелязал и се влачих почти десет метра, докато се вдигна от земята. После допълзях до неудобния връх на скалата, проснах се там в цял ръст и погледнах назад.

Измъкнал се бях на косъм. И все още не се намирах в безопасност, тъй като звярът се движеше успоредно с мен, а здравото му око следеше въртенето на по-едрите канари.

От височината долетяха разочаровани викове. След това войниците започнаха да се спускат по склона, като според мен поощряваха с крясъци съществото. Взех да си масажирам глезена. Опитах да се отпусна. Чудовището се хвърли напред и премина зад първата голяма канара, докато тя завършваше поредната си орбита.

Дали щях да успея достатъчно да се отдалеча сред Сенките, преди да ме е достигнало? Съмнявах се. Наистина около мен всичко непрестанно се движеше, структурите се променяха…

Съществото изчака втората скала, промъкна се зад нея, тръгна пак успоредно на мен, приближи се.

Сянка, Сянка, долети…

Мъжете вече почти бяха стигнали долния край на склона. Чудовището чакаше да се отвори пролука — при следващото завъртане — зад най-вътрешния сателит. Знаех, че е способно да се издигне достатъчно, за да ме свали от тази височина.