— Сигурен ли си, че си спипал, когото трябва?

— Колкото щеше да бъдеш и ти при подобни обстоятелства. Следите му водеха обратно до Кейн. По дрехите му имаше прясна кръв.

— Може да е била неговата.

— Погледни го пак. Няма никакви рани. Счупих му врата. И, естествено, си спомних къде съм виждал по-рано подобни на него, затова го донесох тук, право при теб. Преди да ми разкажеш всичко, обаче, има още нещо — като капак. — Измъкнах втората бележка и му я подадох. — Съществото носеше това в себе си. Предполагам, че го е взел от Кейн.

Рандъм прочете листчето, кимна и ми го върна.

— От теб, до Кейн, с молба за среща там. Да, ясно. Излишно е да казвам…

— Излишно е — завърших аз. — И почеркът наистина прилича малко на моя… поне на пръв поглед.

— Питам се какво ли щеше да стане, ако ти беше стигнал там първи.

— Вероятно нищо — предположих. — Изглежда искат да съм жив и заподозрян. Номерът е бил да ни закарат там в съответния ред и аз не бях достатъчно бърз, за да предотвратя онова, което е било предвидено да последва.

Той кимна.

— Като се има предвид точния разчет на времето, трябва да е бил някой от присъстващите тук, в двореца. Някакви идеи?

Подсмихнах се и бръкнах за цигара. Запалих и пак се подсмихнах.

— Аз току-що съм се върнал. Ти си бил тук през цялото време. Кой ме мрази най-много в момента?

— Труден въпрос, Коруин — заяви Рандъм. — Всеки ти има зъб за нещо. При друг случай бих се спрял на Джулиан. Но сега някак не ми изглежда вероятно.

— Защо?

— Той и Кейн се разбираха много добре. Вече от години. Търсеха се един друг, вечно се размотаваха заедно. Бяха много близки. Джулиан си е все същия хладнокръвен мерзавец, какъвто го помниш. Но ако имаше човек, когото да харесва, то това беше Кейн. Не вярвам, че би постъпил така с него, дори за да се докопа до теб. В края на краищата сигурно би могъл да намери достатъчно други начини, ако това е било всичко, което е искал.