Животът беше хубав. По цяла вечер свирех на барабани в един подземен бар край реката, където стените се потяха почти колкото посетителите, а пушекът се виеше около лампите, подобен на струи мляко. Щом приключех със свиренето, отивах да си намеря някакво занимание, обикновено жени или карти. И така прекарвах остатъка от нощта. Ах, този проклет Ерик! Това пак ме подсети… Той веднъж ме обвини, че шмекерувам на карти, знаеш ли? А те са единственото, за което никога не бих излъгал. Приемам съвсем сериозно играта си на карти. Много съм добър и освен това имам късмет. При Ерик бе точно обратното. Проблемът с него беше, че го биваше в толкова много работи, че той не искаше дори пред себе си да признае възможността някой друг да умее нещо по-добре. Ако го побеждаваш на карти, значи шмекеруваш. Една вечер започна разгорещен спор по този въпрос — за малко работата щеше да стане сериозна, — но Жерар и Кейн ни разтърваха. Трябва да му призная това на Кейн. Тогава застана на моя страна. Горкият… Отвратителен начин да умреш. Гърлото му… Е, както и да е, живеех си аз в Тексорами, занимавах се с музика и жени, печелех на карти и се реех из небето. Палми и цъфтящ през нощта шибой. Изобилие от чудесни пристанищни миризми — подправки, кафе, смола, сол — знаеш как е. Богаташи, търговци, бедняци — същите, като навсякъде. Пристигащи и заминаващи моряци и какви ли не пътешественици. Хора, подобни на мен, които просто се забавляват. Прекарах малко повече от две години в Тексорами и бях щастлив. Наистина. Рядко влизах във връзка с останалите. От време на време си казвахме по едно „Здрасти!“ в стил пощенска картичка посредством Фигурите и толкова. Амбър не занимаваше мислите ми особено.

Всичко това се промени една нощ, когато седях с фул в ръце и човекът срещу мен се опитваше да реши дали блъфирам или не.

Валето каро ми заговори.

Да, точно така започна. Аз и без това се чувствах доста странно. Току-що бяхме завършили две разгорещени игри и още изпитвах въодушевление.