Освен това бях физически изтощен от цял ден летене и съвсем малко сън предишната нощ. По-късно реших, че умствената ни нагласа да използваме по този начин Фигурите ме е накарала да възприема така валето, когато някой се опитваше да влезе във връзка с мен, а аз държах карти в ръка — все едно какви карти. Обикновено, разбира се, ние получаваме съобщенията без тяхна помощ, като се изключи онзи, който се е заел с повикването. Вероятно моето подсъзнание — което тогава до известна степен се рееше свободно, — просто по навик се е уловило за наличната възможност. След време действително имах повод да се чудя. Истината е, че не знам защо стана така.

Валето каза:

— Рандъм. — После лицето му се замъгли и то продължи: — Помогни ми.

Вече бях започнал да долавям определено присъствие, но то беше много слабо. Цялото усещане бе много слабо. После лицето върху картата доби нови очертания и видях, че съм бил прав. Наистина беше Бранд. Изглеждаше ужасно и като че ли бе прикован или завързан за нещо.

— Помогни ми — повтори Бранд.

— Слушам те — откликнах аз. — Какво е станало?

— …затворник — каза той след нещо друго, което не можах да разбера.

— Къде? — попитах.

На този въпрос Бранд поклати отчаяно глава.

— Не мога да те пренеса — рече той. — Нямам Фигури и съм прекалено слаб. Ще трябва да дойдеш по дългия заобиколен път…

Не го попитах как е успял да се свърже с мен без Фигурите. Най-важно ми се виждаше да установя къде се намира. Попитах го как да стигна при него.

— Огледай всичко много внимателно. Запомни всеки отличителен белег. Може да нямам възможност да ти го покажа повече от веднъж. Освен това, ела въоръжен…

После видях пейзажа — над рамото му, през един прозорец, над назъбена стена. Не можех да го определя със сигурност. Беше някъде далеч от Амбър, там, където Сенките стават неуправляеми. Прекалено далеч, за да ми се иска да отида. Голо, с променящи се цветове.