Разтрих един от мускулите на левия си крак, тъй като ме наболяваше, и се изправих. Отново хванах Люк под мишниците и го преместих на около двайсет стъпки по-напред. После въздъхнах и се върнах на мястото, където се бяхме строполили отначало. Нямаше смисъл да се опитвам да спечеля нова преднина. Познатият рев вече се чуваше далеч по-отчетливо, а цветовете на странните растения се полюшваха в линия, насочена право към мен. Не след дълго успях, да различа между стеблата туловището на Огнения ангел. Вече не можех да му обърна гръб, а мястото беше подходящо, за да си премеря силите — или по-скоро изобретателността — с него.
ГЛАВА 2
Откачих бляскавата чудесия от колана си и започнах да я разгъвам. Докато го правех, тя изщрака няколко пъти. През цялото време се надявах, че избирам по-малкото зло, а не правя поредната ужасна грешка.
Съществото се забави повече, отколкото предполагах. Това можеше да означава, че не му е чак толкова лесно да открие следите ми сред този екзотичен пейзаж, или пък че схватката с Джаберуоки му е коствала доста.
Не след дълго обаче ъгловатият звяр се появи с гръм и трясък, оставяйки след себе си просека от прекършени стебла. Спря на няколко метра и впери в мен немигащите си очи. Фракир пощуря и аз й прошепнах няколко успокоителни думи. Този приятел просто не й беше в категорията. Разполагах с още едно заклинание — това на Огнения Извор — но и през ум не ми минаваше да го използвам. То определено нямаше да спре чудовището, а само щеше да го раздразни допълнително.
— Мога да ти покажа пътя към Хаоса — извиках аз, — щом толкова си се затъжил за дома.
Звярът нададе нисък вой и тръгна към мен. Дотук с дипломацията.
По тялото на чудовището се виждаха поне дузина рани, от които се стичаше някаква странна течност. То пристъпяше едва-едва и аз се зачудих дали все още е способно да се хвърли върху мен с предишната си бързина. Благоразумието ме съветваше да не го подценявам и да бъда готов за всичко.