И все пак странното създание не се хвърли към мен, а продължи да напредва все така бавно. Досущ като малък танк с необичайна форма. Нямах никаква представа кои са уязвимите му места. Опитах се да го огледам набързо и това само потвърди опасенията ми — всички важни части от тялото му бяха добре защитени. Лошо.

Не исках да прибързвам с атаката си и да позволя на звяра да ме изпързаля по най-евтиния възможен начин. Не знаех нищо за ловните му привички и не исках да поемам необосновани рискове, за да ги опозная. По-добре да го оставя да направи първата крачка, казах си. Но той просто скъсяваше дистанцията все повече и повече. Знаех, че скоро ще ми се наложи да предприема нещо…

Едно от дългите, сгърчени пипала се разгъна светкавично и изсвистя към мен. Отскочих встрани. Щрак! Израстъкът се търкулна на земята и се загърчи в прахта. Продължих да се движа. Раз-два, щрак! Раз-два, щрак!

Звярът се катурна наляво, тъй като бях подрязал всичките му пипала от тази страна. Хукнах да заобиколя главата му, за да се озова отдясно и да повторя същата операция. Твърде лекомислено от моя страна. Окаяният вид на чудовището ме подведе. Вместо да се опита да ме сграбчи с някой от ноктестите израстъци, то просто ме перна с един от здравите си крайници. Ударът се стовари върху гърдите ми и ме повали по гръб.

Изпълзях чевръсто встрани и тъкмо когато се канех да се изправя, чух отпадналия глас на Люк:

— Ама какво става тук?

— Трай сега — извиках аз, без дори да се обърна към него.

— Хей! Ти ме удари! — добави той.

— Чудо голямо — отвърнах му аз. — Това е част от моята терапия.

— Ох — изпъшка Люк.

Съществото лежеше все така на една страна и веднага щом се приближих достатъчно, се опита да ме повали отново. Но номерът вече ми беше познат.

Щрак и моят противник загуби поредния си израстък. Последваха три нови удара, които попаднаха право върху главата на звяра, но под различни ъгли. Оръжието ми продължи да издава специфичния си звук, а ъгловатото туловище — да се гърчи.