И все пак мисълта не ми даваше покой. Дали пък не бях започнал нещо важно, което трябваше на всяка цена да довърша?

Обърнах се към ухиления до уши Котарак, за да го попитам, но образът му бе започнал да избледнява. Хрумна ми, че аз също бих могъл да последвам примера му и да се озова на друго място. Така ли се бях озовал тук? Може би. Оставих чашата и разтърках очите и слепоочията си. В главата ми цареше невероятна бъркотия.

Изведнъж си припомних едно свое изображение. Беше нарисувано на една огромна карта. Карта?! Да. Точно така бях дошъл на това място. През Картата…

Усетих как някой постави ръка на рамото ми и се обърнах. Беше Люк. Той ми се ухили и се пресегна за ново питие.

— Страхотно парти, а?

— Така си е. Откъде го изрови това място? — попитах.

Той сви рамене.

— Забравих. Какво значение има?

Люк се обърна и между нас затанцува вихрушка от кристали, която няколко мига по-късно се стопи. Гъсеницата изпусна малко лилаво облаче. Над нас изгряваше синя луна.

Какво не беше наред в тази картина, запитах се отново.

Изведнъж ме обзе чувството, че съм лишен от необичайните си способности. Реших, че това вероятно е станало по време на битка, тъй като все още не можех да се съсредоточа върху странните аномалии, които ме заобикаляха. Вече знаех, че съм уловен, но не можех да намеря начин да се измъкна.

Бях уловен…

Да, бях…

Но как?

Ами… Всичко започна с това, че се здрависах със собствената си ръка… Не, нещата определено не стояха така, Ръката, с която се здрависах, се появи от една обърната карта с моя образ. Да, сега си спомних…

Стиснах зъби. Музиката отново засвири. Чух как нещо се плъзна по бара близо до ръката ми. Обърнах се и видях, че някой отново е напълнил чашата ми. Май вече бях пийнал достатъчно. Може би точно това ми пречеше да се съсредоточа. Отвърнах поглед от бара. Стената вляво за пореден път се превърна в напълно реален пейзаж. Дали пък образът ми не бе станал едновременно с това плосък като картина?