Както и да е. Щом не можех да се съсредоточа… Тръгнах наляво. Нещо връзваше мислите ми на фльонга и докато седях тук нямаше да успея да осъзная какво е то. Трябваше да се отдалеча, да се откъсна от всичко наоколо, за да разбера какво се е случило с мен.

Подминах бара и се озовах до онова място, където разноцветните скали и дърветата между тях ставаха триизмерни. Напрегнах ръцете си, протегнах ги напред и те потънаха в стената. Чух вятъра, без да го усетя.

Хукнах. Странно, разстоянието между мен и скалите си оставаше все същото…

Люк запя отново.

Спрях. Обърнах се бавно, тъй като ми се стори, че ни дели само ръка разстояние. Така си и беше. Бях се отдалечил само на около две стъпки от бара. Люк се усмихна и продължи да пее.

— Какво става тук? — попитах Гъсеницата.

— Хванат си в примката на Люк — отвърна ми тя.

— Моля? — казах аз.

Гъсеницата избълва едно синьо кръгче, въздъхна леко и каза:

— Люк е стегнат от примка, а ти си се оплел в думите на песента. Такива ми ти работи.

— И как стана това? — попитах аз.

— Нямам никаква представа — отговори Гъсеницата.

— Ъ-ъ… Ами как може човек да се освободи от тази примка?

— И това не мога да ти кажа.

Обърнах се към Котарака, от когото за пореден път бе останала само една огромна усмивка.

— Ти сигурно също не знаеш… — започнах аз.

— Видях как той дойде тук и как след това се появи ти — каза той, ухилен до ушите. — Смея да твърдя, че вашето пристигане тук беше твърде… необичайно дори за място като това. Което ме навява на мисълта, че някой от двама ви е замесен с някаква магия.

Кимнах.

— Ти също се появяваш и изчезваш но доста особен начин — отбелязах аз.

— Но за сметка на това внимавам къде стъпвам — каза Котаракът. — Нещо, което едва ли би могло да се каже за вас двамата.