— Люк.

Той се примъкна до мен на бара.

— Да?

— Знаещ, че имащ халюцинации, нали?

— Не… Не мога да разбера какво точно имаш предвид — каза Люк.

— След като те е пленил, Маскираният може би те е натъпкал с някаква дрога — предположих аз. — Спомняш ли си нещо такова?

— Кое е Маскираният?

— Настоящият стопанин на Владението.

— А-а, искаш да кажеш Шару Гарул. Помня, че си беше сложил някаква синя маска.

Стори ми се безсмислено да му обяснявам точно в този момент защо Маскираният не е Шару Гарул. Затова просто кимнах и добавих:

— Големият шеф.

— Ами… да, като че ли ми даде нещо — отвърна ми Люк. — Да не искаш да кажеш, че всичко това…

Кимнах отново.

— Разбира се, че е реално — казах след това. — Халюцинациите също са реалност. Всички тези неща сигурно съществуват някъде.

— Мътните да ме вземат — каза Люк.

— Дадох ти нещо, което ще неутрализира дрогата — обясних му аз. — Но за това ще е необходимо известно време.

Люк облиза устните си и се огледа наоколо.

— Ами няма защо да бързаме чак толкова — каза той. После се ухили. До нас долетя писък. Демоните на стената бяха подновили гадните си занимания с огненокосата жена. — Това място ми допада.

Оставих сгънатото оръжие на бара, а Люк поръча две халби бира. Аз отстъпих назад и поклатих глава.

— Трябва да вървя. Някой твърдо е решил да ме очисти и последния път за малко да успее.

— Животните не влизат в сметката — каза Люк.

— Не и това, което накълцах току-що — отвърнах му аз. — Някой го беше насъскал по петите ми.

Погледнах към строшената врата и се зачудих какво ли ми предстои. Огнените ангели обикновено ловуват по двойки.

— Но първо трябва да поговоря с теб… — продължих след това.

— Не сега — промърмори Люк и се обърна на другата страна.