Не знам колко пъти го ударих след това. Спрях едва когато забелязах, че съм го направил на салата. По едно време Люк започна да вика „оле“ след всеки мой удар. След като приключих с разфасоването, установих, че съм плувнал в пот. Наоколо се бе издигнала мараня, която набръчкваше образите на по-отдалечените растения. Тепърва осъзнах колко мъдро съм постъпил, като прибрах Ворпълския Меч от бара. Той се оказа чудесно оръжие. Разгънах го в пълната му дължина, за да го изтръскам от кръвта и след това го скатах бавно до обичайната компактна форма. Материалът, от който бе направен, изглеждаше нежен като листенце на цвете и продължаваше да тлее с мъждивия си блясък…

— Браво! — каза един познат глас. Обърнах се и видях усмивката на Котарака, която, както обикновено, предхождаше появата на самия Котарак.

— Хип-хип, ура! — добави той. — Страхотно се справи, момчето ми!

Пейзажът зад него затрептя още по-силно, а небето потъмня. Чух Люк да казва „Хей!“ и когато се обърнах, той вече се бе запътил нанякъде. Когато отново погледнах към Котарака, забелязах, че барът е започнал да се появява зад гърба му. Мислите ми се разводниха.

— Обикновено Ворпълският Меч се получава срещу известен депозит — каза Котаракът. — Но тъй като го връщаш в добро състояние…

Люк бе застанал до мен. Отново дочух музиката, а заедно с нея и едно леко жужене. Накълцаното туловище на Огнения ангел започна да избледнява, докато картината на бара ставаше все по-плътна и реална.

Този път помещението ми се стори някак по-малко. Като че ли масите бяха по-близко една до друга, фреската на стената беше по-незабележима, музиката по-нежна, а музикантите никакви не се виждаха. Дори Гъсеницата и нейната гъба, които се бяха оттеглили в едно мрачно ъгълче, сега ми изглеждаха смалени. Приех тези промени като знак за леко подобрение. Щом като се бяхме озовали тук благодарение на Люк, може би съзнанието му вече бе започнало да се отърсва от чуждата власт.