Особено с такъв командир.
Сир Веймар Ройс беше последният син на древен род с твърде много наследници. Осемнадесетгодишен младок с приятна външност, сивоок, чаровен и тънък като острие на нож. Възседнал едрия си черен дестриер, той се извисяваше над Уил и Гаред с техните по-дребни гарони. Носеше черни кожени ботуши, черен вълнен клин, черни ръкавици от къртича кожа и черна плетена ризница, тънка, гъвкава и лъскава върху сплъстена вълна и щавена кожа. Сир Веймар беше заклет брат на Нощния страж от по-малко от година, но никой не можеше да го упрекне, че не е подготвен за призванието. Поне ако се съдеше по доспехите.
Наметалото от черен самур увенчаваше блясъка на младия рицар: плътно и меко като грях.
— Бас държа, че сам ги е избил — подметна веднъж Гаред на чаша вино в казармата. — Прекършил е тънките им вратленца със собствените си ръце великият ни воин. — Изпопадаха от смях.
Трудно е да се подчиняваш на човек, комуто се присмиваш над чашата, помисли Уил и потръпна върху гърба на гарона. Гаред сигурно изпитваше същото.
— Мормон нареди да ги проследим. Е, направихме го — заговори Гаред. — Казвам ви, мъртви са. Няма да ни безпокоят повече. Чака ни тежка езда. Нещо времето не ми харесва. Ако падне сняг, два дни няма да ни стигнат да се върнем. А снегът е най-доброто, което можем да очакваме. Виждали ли сте ледена виелица, милорд?
Младият лорд все едно че не го чу. Само огледа сгъстяващия се здрач полуотегчено, полуразсеяно. Уил бе яздил достатъчно дълго с рицарчето и знаеше, че в такъв момент е безсмислено да му досажда.