— Разкажи ми пак какво видя, Уил. Всичко, с подробности. Без да пропускаш нищо.

Преди да го вземат в Нощния страж, Уил се препитаваше с лов. Е, по-точно с бракониерство. Свободните конници на Малистърови го бяха спипали с окървавени ръце в горите на самите Малистърови, докато одираше кожата на един от самците на Малистърови, и така му се наложи да избира: да навлече черното или да изгуби едната си ръка. Никой не можеше да се придвижва из леса така безшумно като Уил и черните братя скоро оцениха дарбата му.

— Станът им е на две мили оттук, отвъд онзи рид, точно до потока. Приближих се, колкото посмях. Преброих осем души, мъже и жени. Бяха вдигнали навес до скалата. Снегът го покриваше добре, но го различих ясно. Огън не гореше, но въглените от огнището личаха ясно като бял ден. Никой не помръдваше. Наблюдавах ги дълго. Жив човек не може да лежи толкова дълго неподвижен.

— Кръв видя ли?

— Е, не — призна Уил.

— Някакво оръжие?

— Няколко меча и лъкове. Единият беше с брадва. Тежка, двуостра, здраво желязо. Лежеше на земята до него, до ръката му.

— Запомни ли разположението на телата?

Уил сви рамене.

— Двама лежаха облегнати на скалата. Повечето бяха по земята. Ей тъй, като нападали.

— Или заспали — подхвърли Ройс.

— Нападали — настоя Уил. — Имаше една жена горе, в клоните на един габър. Съгледвачка — подсмихна се той. — Постарах се да не ме види. А когато приближих, видях, че и тя не помръдва. — Уил неволно потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Ройс.

— Малко. От вятъра, милорд — промърмори Уил.

Рицарчето се извърна към сивокосия конник. Якият дестриер на Ройс вървеше неуморно и замръзналата шума хрущеше под копитата.

— Гаред, как мислиш, какво е могло да убие тези хора? — подхвърли небрежно Веймар и оправи диплите на самуреното си наметало.