Брат й вдигна роклята да я види.

— Каква прелест. Пипни я. Хайде. Погали тъканта.

Дани я докосна. Платът беше толкова гладък, че се стичаше през пръстите й като вода. Не помнеше да е носила някога нещо толкова меко. Това я изплаши и тя си дръпна ръката.

— Наистина ли е моя?

— Дар от магистър Илирио — усмихна се Визерис. Тази вечер брат й беше в добро настроение. — Цветът ще открои виолета на очите ти. Освен това ще имаш и злато, и всякакви скъпоценности. Илирио обеща. Тази нощ ще приличаш на истинска принцеса.

„Принцеса“, помисли Дани. Беше забравила какво е. Всъщност никога не беше го знаела.

— Но защо ни подарява толкова много? — попита тя. — Какво иска той от нас?

От половин година живееха даром в къщата на магистъра, ядяха храната му и слугите му ги глезеха. Дани беше тринадесетгодишна — вече достатъчно голяма, за да знае, че такива дарове винаги си имат цена. Особено тук, в свободния град Пентос.

— Илирио не е глупак — каза Визерис. Той беше на двадесет. Висок и слаб, с нервно потръпващи ръце и трескав поглед в светлите люлякови очи. — Магистърът знае, че няма да забравя приятелите си, когато си върна трона.

Дани замълча. Магистър Илирио търгуваше с подправки, скъпоценни камъни, драконова кост и с други, не толкова приятни неща. Разправяха, че имал приятели във всичките девет свободни града, та дори и отвъд тях, във Вее Дотрак и в приказните земи покрай Нефритово море. Разправяха също така, че е способен с охота да продаде и най-добрия си приятел срещу подходяща цена. Дани се вслушваше в приказките по улицата и чуваше тези неща. Но беше достатъчно умна, за да не задава въпроси на брат си, докато той плетеше паяжината на мечтите си. Разгневеше ли се, ставаше ужасен. Визерис наричаше това „събуждането на дракона“.