— Стига да можех — въздъхна Кейтлин. — Писмото съобщава и друго. Кралят е тръгнал за Зимен хребет, за да се види с теб.

Нед не схвана веднага думите й, но щом ги осъзна, мракът избяга от очите му.

— Робърт е тръгнал насам?

Тя кимна и по лицето му пробяга усмивка.

Кейтлин съжали, че не може да сподели радостта му. Но беше чула приказките из двора. Вълчище, намерено мъртво в снега, със счупен в гърлото на звяра еленов рог. Страхът се гърчеше в стомаха й като змия, но тя се насили да се усмихне на мъжа, когото обичаше. На мъжа, който не вярваше в поличби.

— Знаех си, че това ще те зарадва. Трябва да известим брат ти на Вала.

— Да. Разбира се. Бен ще иска да е тук. Трябва да кажа на майстер Лувин да прати най-бързата си птица. — Нед се надигна и й подаде ръка. — Проклятие, колко години минаха? И само това ли е съобщил? Казва ли поне колко души е свитата му?

— Според мен трябва да са поне сто рицари, с всичките им слуги и още толкова свободни конници. С тях са тръгнали Церсей и децата.

— Робърт няма да бърза заради тях — каза той. — Толкова по-добре. Така ще ни остане повече време да се подготвим.

— Братята на кралицата също са в свитата.

Нед отвърна с гримаса. Кейтлин знаеше, че не храни голяма любов към семейството на кралицата. Родът Ланистър от Скалата на Кастърли твърде късно бе подкрепил каузата на Робърт, едва когато победата му се оказа почти сигурна, и той никога нямаше да им го прости.

— Е, щом цената за компанията на Робърт е натрапничеството на Ланистърови — така да е. Робърт, изглежда, е повел половината си двор.

— Където тръгне кралят, кралството го следва — отвърна тя.

— Добре е, че ще видим децата. Най-малкият им беше още сукалче на бозката на Ланистърката, когато го видях последния път. Вече трябва да е на… колко, пет?

— Принц Томен е на седем — сряза го тя. — На годините на Бран. Моля те, Нед, дръж си езика. „Ланистърката“ ни е кралицата и гордостта й, казват, крепне с всяка изминала година.