— Наша е по кръвно право. Отнета ни е с вероломство, но пак си е наша. О, не, не можеш да откраднеш от дракона. Драконът помни.

Драконът сигурно помнеше, но не и Дани. Никога не бе виждала тази земя, за която брат й твърдеше, че е тяхна, тези владения отвъд Тясното море. Тези места, за които й говореше — Скалата на Кастърли, Орлово гнездо, Планински рай и Долината на Арин, Дорн и Острова на ликовете — за нея те бяха само думи. Когато побягнали от Кралски чертог, за да се спасят от настъпващите пълчища на Узурпатора, Визерис бил осемгодишно момче, но Денерис — едва зародиш в майчината си утроба.

Въпреки това Дани понякога си представяше как е било. Толкова често го разказваше брат й. Среднощното бягство от Драконов камък и лунното сияние по черните корабни платна. Как брат й Регар се сразил с Узурпатора в окървавените води на Тризъбеца и загинал заради жената, която обичал. Опустошаването на Кралски чертог от едни, които Визерис наричаше „псетата на Узурпатора“ — лордовете Ланистър и Старк. Как принцеса Еля Дорнска се молела за милост, когато изтръгнали от гърдите й наследника на Регар и го убили пред очите й. Как лъскавите черепи на последните дракони гледали слепи от стените на тронната зала, когато Кралеубиеца посякъл гърлото на баща им със златен меч.

Родена бе на Драконов камък девет луни след бягството им, докато бесният летен щурм се мъчел да раздере островната твърд. Казваха, че този щурм бил нещо ужасно. Флотата на Таргариен, останала на котва, била разбита в скалния бряг и огромни каменни блокове били откъснати от парапетите и запокитени в побеснелите води на Тясното море. Майка им издъхнала при раждането й. За това Визерис никога нямаше да й прости.

Не помнеше и Драконов камък.