Побягнали отново, преди братът на Узурпатора да отплава след тях с новопостроената си флота. Дотогава от техните Седем кралства им останал само Драконов камък, древното седалище на рода им. Но нямало да остане за дълго. Гарнизонът бил готов да ги предаде на Узурпатора, но една нощ сир Вилем Дари с четирима верни мъже нахлул в детската, отмъкнал и двамата заедно с кърмачката й и отплавал с тях под прикритието на нощта към спасителния бряг на Браавос.

Тя помнеше смътно сир Вилем — едър като мечок мъж с посивяла коса, вече полусляп, който ревеше гърлено и раздаваше заповеди от болничното си ложе. Слугите тръпнеха от ужас пред него, но винаги беше мил с Дани. Наричаше я „малката ми принцеса“ и „милейди“, а дланите му бяха меки като стара кожа. Но така и не стана повече от постелята и миризмата на болест не го напускаше денем и нощем — топла, влажна, гнусно сладникава миризма. Това беше когато живееха в Браавос, в голямата къща с червената врата. Там Дани си имаше своя стая, с лимоново дръвче пред прозореца. След като сир Вилем умря, слугите бяха изпокрали малкото пари, които им бяха останали, и скоро ги изгониха от голямата къща. Дани плака, когато червената врата се затръшна след тях завинаги.

След това скитаха от Браавос до Мир, от Мир до Тирош, после до Кохор, Волантис и Лис, без да се задържат дълго на едно място. Брат й не го позволяваше. Наетите от Узурпатора ножове ги преследвали, настояваше той, макар че Дани така и не видя някой от тях.

Отначало магистрите, архонтите и търговските принцове посрещаха с радост в домовете си и на трапезите си последните от рода Таргариен. Но годините минаваха, Узурпаторът продължаваше да си седи на Железния трон, вратите пред тях започнаха да се затварят и животът им ставаше все по-жалък. Преди няколко години се принудиха да разпродадат последните си съкровища и сега дори последната монета, получена от майчината им корона, си беше отишла. По уличките и пивниците из Пентос наричаха брат й „краля-просяк“. Дани не искаше и да знае как наричат нея.