Денерис мълчеше. Винаги беше смятала, че когато порасте, ще се омъжи за Визерис. От векове насам Таргариените се женеха брат и сестра, откакто Егон Завоевателя бе взел за своя невяста сестра си Ренис. Родословието трябва да се пази чисто, хиляда пъти й беше казвал Визерис; тяхна била кралската кръв, златната кръв на древна Валирия, кръвта на дракона. Драконите не се съчетавали с полските зверове и Таргариен нямало да смесят кръвта си с по-долни хора. Но ето че сега Визерис бе намислил да я продаде на един чужденец, варварин.

След като се изкъпа, робините й помогнаха да излезе от водата и я загърнаха с мека кърпа да се подсуши. Момичето вчеса косата й с четка, докато не заблестя като разтопено сребро, а старицата я намаза с парфюм, ухаещ на дъхави цветя, брани по дотракските поля, по капчица на двете китки, зад ушите, на връхчетата на гърдите и още една, студена на устните между краката й. Облякоха й тънкото прозрачно долнище, пратено от магистър Илирио, после роклята — тъмносиня коприна, да изпъкне виолетът на очите й. Момичето сложи златните сандали на краката й, а старицата закрепи в косата й тиара и сложи на китките й златни гривни с аметисти. Накрая дойде ред и на наниза — тежка златна торква с всечени в нея древни валириански глифове.

— Сега си истинска принцеса — промълви с възхита момичето, след като приключиха. Дани се погледна в посребреното огледало, предвидливо осигурено от Илирио. „Принцеса“, помисли, но си спомни приказките на момичето как Хал Дрого бил толкова богат, че и робите му носели златни нашийници. Изпита внезапен мраз и кожата по голите й ръце настръхна.

Брат й чакаше в хладното преддверие, седнал на ръба на фонтана, и ръката му шареше разсеяно във водата. Стана, щом тя се появи, и я огледа критично.

— Я застани ей там. Обърни се. Така. Добре. Изглеждаш…

— Царствено — каза магистър Илирио и пристъпи през сводестия портал.