— Един ден ще си върнем всичко, сладка ми сестричке — често й обещаваше той. Понякога ръцете му се разтреперваха, щом заговореше за това. — Скъпоценностите и коприните, Драконов камък и Кралски чертог, Железния трон и Седемте кралства — всичко, което са ни взели ще си го върнем.

Визерис живееше само заради този ден. Всичко, което Денерис искаше да й върнат, бе голямата къща с червената врата, лимоненото дръвче пред прозореца и детството, което така и не бе познала.

На вратата леко се почука.

— Влез — каза Дани и се извърна от прозореца.

Влязоха две от слугините на Илирио. Поклониха се и се захванаха за работа. Бяха робини — подарък от един от многобройните дотракски приятели на магистъра. В свободния град Пентос не съществуваше робство, но въпреки това бяха робини. Старицата — ниска и сива като мишка — не отронваше и дума, но затова пък момичето не си затваряше устата. Тя беше фаворитката на Илирио — русокоса и синеока шестнадесетгодишна мръсница, която постоянно дърдореше, докато работи.

Напълниха ваната й с гореща вода от кухнята и сипаха благовонни масла. Момичето издърпа грубата памучна риза над главата на Дани и й помогна да влезе във ваната. Водата пареше, но Денерис нито трепна, нито извика. Обичаше горещото. Караше я да се чувства чиста. А и брат й все повтаряше, че за Таргариен никога не е достатъчно горещо.

— Нашият род е на дракона — обичаше да казва той. — Огънят е в кръвта ни.

Старицата мълчаливо изми дългата й, светла като сребро коса и грижливо зареса полепналите кичурчета. Момичето триеше гърба и краката й, без да спира да я уверява какъв късмет е извадила.

— Дрого е толкова богат, че дори робите му носят златни нашийници. Сто хиляди мъже яздят в неговия халазар, а палатът му във Вее Дотрак има двеста стаи и врати от яко сребро. — И още и още. Колко красив мъж бил този хал, колко висок и свиреп, неустрашим в битка, как бил най-добрият ездач, качвал се някога на конски гръб, а в стрелбата с лък бил като демон.