Дани отново погледна Хал Дрого. Лицето му беше сурово и жестоко, очите — студени и тъмни като оникс. Брат й я нараняваше понякога, когато събудеше в него дракона, но никога не беше я плашил така, както я плашеше този човек.

— Не искам да бъда неговата кралица — чу тя собствения си глас, тъничък и плах. — Моля те, моля те, Визерис, не искам, искам да се върнем у дома.

— _У дома?_ — Отвърна й тихо, но тя усети гнева в гласа му. — Как да се върнем у дома, сладка ми сестричке? Ами нали те ни отнеха дома! — Придърпа я настрана в сенките, извън полезрението на тълпата гости, и пръстите му се впиха в кожата й. — Как да се върнем у дома? — повтори той. Мислеше за Кралски чертог, Драконов камък и всичките владения, които бяха изгубили.

А Дани мислеше само за стаите им в имението на Илирио. Не беше истински дом, разбира се, но единственото, което си имаха сега. Само че брат й не искаше и да чуе за това. Те не бяха неговият дом. Дори голямата къща с червената врата не беше неговият дом. Пръстите му се впиха жестоко в ръката й.

— Не зная… — промълви тя със скършен глас. И сълзите бликнаха от очите й.

— А аз зная — отвърна й той дрезгаво. — Ще се върнем у дома с армия, сладка ми сестричке. С пълчищата на Хал Дрого, така ще се върнем у дома. И щом трябва да се венчаеш с него и да легнеш с него заради това, ще го направиш. — Усмихна се. — Готов съм да позволя целият му халазар да те начука, ако потрябва, сладка ми сестричке, всичките му четиридесет хиляди мъже, и конете им също така, ако това е цената да си получа армията. А ти да си благодарна, че ще е само Дрого. С времето може и да се научиш да го харесваш. Сега си изтрий очите. Илирио го води насам и той няма да те види, че плачеш.

Дани се обърна и видя, че е вярно. Магистър Илирио, целият разцъфнал в усмивки и превит от поклони, водеше Хал Дрого към тях. Тя изтри още незакапалите сълзи с опакото на ръката си.