Гостите се изляха през портите на замъка като река от злато, сребро и лъскава стомана. Триста ратници, чета горди знаменосци и рицари, заклети мечове и свободни конници. Над главите им под напора на северния вятър плющяха златни знамена с бляскавия извезан коронован елен на Баратеон.

Нед познаваше повечето от ездачите. Ето го сир Джайм Ланистър, с искрящата си като ковано злато коса, а там — Сандор Клегейн с ужасното опърлено лице. Снажното момче до него можеше да е само принцът на короната, а дребосъкът отзад със сигурност беше Дяволчето, Тирион Ланистър.

Но огромният мъж в самото чело на колоната, придружаван от двама рицари в снежнобелите наметала на кралската гвардия, му се стори почти непознат… докато не скочи от гърба на бойния кон с така познатия си рев и не скърши костите на Нед в мечешката си прегръдка.

— Богове, колко е хубаво, че виждам отново замръзналото ти лице. — Кралят огледа Нед от глава до пети и се разсмя. — Изобщо не си се променил.

Де да можеше и Нед да каже същото. Четиринадесет години бяха минали, откакто двамата възседнаха конете, за да спечелят трон. Тогава лордът на Бурен край бе гладко избръснат, ясноок и мускулест като в девича мечта. Висок шест и половина стъпки, той се извисяваше над повечето мъже, а сложеше ли си бронята и увенчания с еленови рога шлем на своя дом, ставаше истински гигант. И силата му беше великанска. Нед едва можеше да повдигне любимото му оръжие — тежкия боен чук с острите шипове. В онези дни мирисът на кожа и кръв му се беше лепнал като парфюм.

Сега парфюмът му се беше лепнал като парфюм, а обиколката му не отстъпваше на ръста.