И работата бе там, че се страхуваше.

Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.

— Ще го направиш ли?

Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.

— Да.

Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.

— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?

Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.

— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.

Джулиет се усмихна.

— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!