Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче.