В този момент салонът беше претъпкан както винаги, но след пристигането на страховитата орда на Шон вътре не бе останал нито един англичанин. Ирландците гълтаха кана след кана ейл, пееха победни и мръсни песни и опипваха хубавичките сервитьорки.

Лиъм седеше сам в един ъгъл и гледаше веселбата отстрани. Все още бе на първата чаша, но дори от нея отпиваше рядко. Не пееше, не се усмихваше. Погледът му обходи познатите лица, изпълнили таверната и накрая се спря на баща му, сякаш бе търсил именно него.

Шон се беше изправил и обсипваше „коварната“, „малодушна“ кралица с толкова неприлични ругатни, че ако някоя от прислужниците или собственикът на таверната се осмеляха да докладват където трябва за събитията от вечерта, баща му със сигурност щеше да се озове в Тауър. С поведението си Шон наистина можеше да си навлече неприятности, но синът му нехаеше за това. Той бе единственият син на Шон О’Нийл, дошъл на бял свят благодарение на насилието, упражнено върху майка му, благодарение на злощастното обстоятелство, че във вените им течеше една и съща кръв. И макар че преди седем години Лиъм бе смятал Шон за непобедим, сега знаеше, че никой не е безсмъртен и че човек, който води такъв опасен живот като баща му, сам си търси смъртта. Лиъм знаеше още и това, че няма да пролее и сълза в деня, в който Шон се срещне със своя Създател, че този ден ще му донесе само облекчение.

С вълча усмивка Шон пресуши десетата си кана за вечерта. Алкохолът не му действаше. Всъщност, нищо не можеше да му подейства. Тостът му бе последван от развеселени възгласи сред компанията. Той протегна ръка и сграбчи една от минаващите сервитьорки толкова неочаквано, че момичето изпищя и изтърва препълнения с чаши поднос. Шон я метна светкавично в скута си и стегна кръста й като в окови с една ръка, докато другата се плъзна в деколтето на роклята, за да измъкне гърдите й. При вида на голата женска плът мъжете избухнаха в смях.