Лиъм се вцепени. Представи си своята майка — бледа, русокоса, тъжна и необикновено красива. Такава я бе видял за последно, когато бе на десет години и когато бащата, когото никога не бе виждал, беше дошъл да го отведе със себе си. Той тръсна глава, за да прогони образа й и се обърна към Шон и сервитьорката. Молеше се момичето да приеме баща му така, както го приемаха ирландските жени. В Ирландия Шон беше герой.

Но сервитьорката изглеждаше ужасена и напразно се опитваше да се освободи. Шон се смееше гръмогласно и мачкаше гърдите й. Момичето се разплака.

Лиъм скочи на крака. Не се боеше от баща си, макар да имаше всички основания за това. Бе изял толкова бой от него, че още преди много години беше забравил какво е страх. Той си проби път през скупчените около масите мъже и се изправи пред Шон.

Когато го съзря, Шон откъсна вниманието си от сервитьорката и вдигна към него предизвикателно блеснал поглед. Момичето също видя Лиъм, престана да се дърпа и впери втренчено очи в него.

— Пусни я — каза Лиъм.

Шон избухна в смях и отблъсна сервитьорката от скута си толкова рязко, че тя тупна на земята. Веднага след това момичето скочи на крака и побягна, докато мъчителят му се изправяше бавно и заплашително.

Лиъм стегна мускули, подготвяйки се за неизбежното. Никой, дори собственият му син не можеше да предизвика тан О’Нийл без да понесе кървавите последици от дързостта си. Шон замахна с месестия се юмрук. Лиъм парира удара, но залитна назад от невероятната му сила. Баща му тежеше сто и десет килограма, но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. И двамата знаеха, че Шон е много по-силен от Лиъм, но това, което само Лиъм знаеше бе, че един ден везните щяха да се наклонят в негова полза. Той лично щеше да се погрижи за това.