И очакваше с нетърпение този ден.
Беше загубил равновесие. Следващият удар на баща му го улучи право в стомаха. Лиъм се преви надве, но не извика. Множеството удари, които бе понесъл, го бяха научили да понася стоически болката. Още един юмрук, попаднал точно в челюстта му, го отхвърли назад, към една от масите. Лиъм се стовари тежко върху дървения плот и помете каните с ейл и чиниите с храна, които се разлетяха по пода. От устата му шурна кръв.
Шон се наведе над него.
— Е, момченце, може би това не ти стига, а? — каза той подигравателно. — Може би още не усещаш горчивината на поражението?
Лиъм се надигна с усилие и се изправи на крака.
— Един ден — тихо каза той — ще те убия.
Шон се изсмя.
— Ако възнамеряваш ти да си човека, който ще ме прати при моя Създател, ще трябва да побързаш.
Баща и син бяха вперили погледи един в друг. Шон с усмивка, Лиъм — с безизразно лице. Но очите му не бяха безизразни. В тях пламтеше омраза.
Шон се наведе над сина си.
— Ти си нищожество — изрева той. — Да се биеш с мен заради една нищо и никаква жена, заради някаква си английска повлекана! Тя не означава нищо! И ти мислиш да ме наследиш начело на клана О’Нийл? Ха! Нито един ирландец няма да ти се подчини и да те приеме за свой вожд с тази малодушна английска кръв, която тече във вените ти! Не желая да си мой наследник!
Лиъм не отвърна нищо, само изтри с ръкав разкървавената си устна. Грубостите на баща му не можеха да го наранят.
— Остави жълтокосата на мира. Черната няма да има нищо против — тя обслужва нашите мъже цяла вечер.
— Нищожество! — изсумтя презрително Шон. — Аз вземам каквото поискам и когато поискам. Защото аз съм тан О’Нийл!
Той замахна отново с огромния си пестник и главата на Лиъм се взриви от болка. Когато отвори очи видя, че лежи на пода. Пред погледа му танцуваха ярки светлини. Шумовете в таверната — пиянски смехове и песни, дрезгави гласове и разговори — се смесиха в голяма вълна, която заплашваше да го удави. Успя да се надигне бавно, сетне да се изправи, залитайки. Баща му играеше на зарове, притиснал тъмнокосата уличница до себе си. Въпреки болезненото бучене в главата си, Лиъм мрачно се усмихна. Малката руса сервитьорка беше избягала. Това беше малка победа, но все пак победа.