— И петорно да ми я платите — от брадата на ходжата се не отказвам.

Хванаха се двама-трима за ножовете:

— Назад!

Писнаха жените и децата — ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.

— На трески ще ви нацепя!

Сега като приказвам — става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава — пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!

— Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!

Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: „ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!“ Хората — накачили се на дуварите и покривите — гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.

— Майсторе, стига бе!

А като видя, че дялнах и последните косми — хвана си лицето в ръцете и — заплака:

— Немате си вече ходжа! Немаме си ходжа!

Качих се на мулето и тръгнах:

— Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!

Никой не рече нито „сбогом“, нито „със здраве“.

Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде ума чак като наближих село. Баща ми — стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво?  — не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.

Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма „добре дошъл“, „добре заварил“.

— Продаде ли кацата?

— Не!

— Защо?

Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.

— Лягай на земята! — вика баща ми. — Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!