Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми зхавана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.

— Ставай — казва, — главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата — аферим! — И ме целуна. — Мъж си! Тая есен — казва — ще те годим!

— А пари? — вика мама.

— Има ли майсторлък — вика баща ми, — парите сами ще дойдат.

Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.

— Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще я платят, само да си я изтеглиш от вира!

Преди още да наближа Хамбардере — чувам: „ба-ам, бу-ум!“ — бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.

— Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем мигнем.

Хвани я, но как? Хамбардере — девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!

— Давайте — казвам — въже!

Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.

За спускането — спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи, хем ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно, няма ли! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно.