Изглеждаше, сякаш Куон сам ще надделее над тълпата диваци. Страховитата му сила и неистова ярост разпръснаха първата вълна, както вълк разгонва овче стадо. (Не че съм виждал как става това.) Но нови и нови вълни обезумели за кръв пикти заливаха непоклатимия като скала воин. Никой, дори Конан, Безсмъртния Герой, не би могъл да издържи на подобен напор. И Куон започна да отстъпва. На бронзовата му кожа се бяха появили кървави бразди — там, където оръжията на пиктите го бяха белязали с острите си лезвиета. Бавно, крачка подир крачка, колосалният варварин се доближаваше към нас.

Безумен рев, току до мен, ме накара да се огледам назад. Грабнал тежък кривак, Веско се впусна на помощ на Куон. Без дори да усетя, аз също се хвърлих напред. Не от героизъм, разбира се, а по скоро от вродения във всеки човек инстинкт за самосъхранение. Ако Куон загинеше, нашият живот не би струвал и пукната пара. Крещях неистово, въртях бойната брадва и пръхтейки от напрежение, се врязах в морето нападатели. Острието на секирата се впиваше в някаква мека материя, краката ми газеха в кървава кал. Пред очите ми падна тъмноалена пелена, обзе ме боен бяс, неизпитан от мен никога, до този момент… Трясък, светкавица, пълен мрак и тишина… Тишина-а-а…

Свестих се на болнично легло в «Пирогов». И започна едно ходене по мъките… Лекари и следователи ме разпитваха — как съм се озовал в гората пред «Тихия Кът» посред нощ, с огромна цицина на главата, с дрехи, оплискани обилно в кръв? Мълчах. Кой ли щеше да ми повярва на историята за странния лес, Веско-таксиджията и варварина Куон? Нали светкавично щях да се преселя на «Четвърти километър» с направление към Курило? Е, за Веско можеха и да ми повярват, ама нали не знаех какво се е случило с него? Верен на принципа, че мълчанието е злато, се позовавах на комоциото, което бе повече от очевидно. Така че…