На скицата, дадена ми от Надето, вилата бе някъде между Драгалевци и Симеоново. Но скъпата ми колежка бе журналистка, а не картоложка. От мъглявата схема трудно би се ориентирал дори майор Деянов, да не говорим за Джеймс Бонд… Зациклихме по някакви горски пътища. Веско, както се представи шофьора на таксито, тихичко мърмореше нещо за трошене на кола, по-голям бакшиш… До момента, в който пътя изведнъж свърши! Какво бе нашето изумление, когато се оказа, че и зад нас, като по чудо, са се появили огромни дървета и колата е хваната в плен. По някакъв невъобразим начин се бяхме напъхали сред вековен лес — толкова нереален, че напомняше на филмите на Спилбърг и Лукас. Решихме, че сме се побъркали. И двамата! Но, уви! Ние си бяхме нормални, поне в рамките на българските стандарти, но света около нас се бе объркал. Продължихме пеша.
Отдавна се бях отказал от търсенето на вилата на Хубавото Наде. Сексуалните ми мераци бяха заглъхнали, мечтата ми бе да се завърна в цивилизацията. Вървяхме надолу през вековната гора. Скоро трябваше да нагазим в Боянските ливади и да видим светлините на София. Модерните обувки «Гучи» не бяха особено подходящи за пикник. Веско пухтеше след мен, като локомотив, дерайлирал от релсите. Удобните седалки в таксито бяха налели доста килограми в иначе стройната му фигура, и сега моят спътник ме следваше с мъка…
— Извинявай, приятел! — думите ми бяха искрени. Подадох ръка на таксиджията и той се изправи. — Нещо съм превъртял. Не исках…
— Удряш здраво! — в думите на Веско имаше повече уважение, отколкото обида. Аз едно време…